Раждането на Александър

Трябва да призная, че трябваше да изчакам няколко седмици преди да започна да пиша своя разказ, тъй като исках да изчистя съзнанието си и да предам истинските емоции, през които преминах на този незабравим за мен ден.

Ако бях написала тази история ден-два след самото раждане, тя щеше да бъде обагрена само в черно и бяло. А аз не исках тя да бъде запомнена и прочетена от децата и внуците ми по този начин. Защото, освен бялото и черното, по средата няма дори и само сиво. Има цяла дъга от цветове между черното и бялото, които виждах след самото раждане!

Всичко започна на 23 август 2014 г. Беше към 19:00 часа (точно след късната ми следобедна дрямка). Събудих се с много леки контракции. Няколко минути по-късно вече усещах, че това е началото на края на моята бременност. Започнах да отчитам времето между контракциите – бяха на 15-20 минути. Бях напълно спокойна. Станах, взех си душ и направих вечеря за мен и таткото. Няколко часа по-късно му казах, че големият ден е много близо. Помня, че тъкмо си беше сипал едно узо, защото бавно си остави чашата на масата, без да е отпил и една глътка, а узото отиде в мивката.

В 23:00 часа бяхме още будни, контракциите бяха все така леки и все така редовни като преди 4 часа, така че предложих да се поразходим в квартала. Така и направихме. Беше хубава разходка в прохладната лятна вечер – аз бях спокойна и щастлива, изпълнена с ентусиазъм за предстоящите събития.

Прибрахме се вкъщи и си легнахме. Спах през цялата нощ, тъй като контракциите бяха леки и ме оставиха да спя до 07:00 часа сутринта. Тогава се събудих със странното усещане, че се подмокрям. Беше странно, тъй като от хилядите варианти, които си представях за начало на раждането, нито един не включваше изтичане на водите… Но се случваше. Отидох право в банята, където ги видях – бистри и чисти. Почти се разплаках – толкова бях щастлива, че всичко се случваше толкова леко и естествено.

Извиках таткото и внимателно му обясних, че водите ми са изтекли. Той стана, дойде да провери дали не се лъжа и… си легна отново! Не можех да повярвам. След всичките лекции на курсовете за родители той беше дори по-спокоен от мен! Казах му, че е по-добре да стане и да си направи едно кафе, тъй като имахме час-два до тръгването към болницата. В този момент нямах никакви контракции, но знаех, че скоро трябва да тръгна към болницата. Свалихме багажа и потеглихме. Когато излизахме от вкъщи, помня, че му казах: „Сега излизаме двама, а след няколко дни ще се приберем трима”.

Пътуването до болницата беше кратко – пристигнахме там в 08:00 часа. След като минаха формалностите, ни настаниха в отделна стая, където таткото си пусна телевизора, а аз започнах да се разхождам в стаята. Имаше и родилна топка, която също използвах в началото. Тръгнах да се разхождам и по коридорите, но ми казаха, че не може, така че се ограничих с разходки в стаята. Отново започнах да чувствам нежни контракции. Както и до онзи момент, бях изключително спокойна и убедена, че всичко се развива както трябва. След около час контракциите станаха по-силни, но, отново, не бих определила чувството като болка. Да, беше силно чувство – както емоционално, така и физически. По това време упражнявах много от нещата, които учихме на курса – различни пози, техники на дишане, дори визуализации…

В 12:00 докторът каза, че не напредвам достатъчно бързо и ми сложи система окситоцин. Така и не можах да разбера, защо трябваше да напредвам с определено темпо, опитах да преговарям както с него, така и с акушерките, но явно нямах думата. След поставянето на системата часовете започнаха да текат много бавно, тъй като окситоцинът направи контракциите болезнени. Интересното беше, че усещах по различен начин двата вида контракции – тези, които системата предизвикваше, и естествените контракции, които моите хормони предизвикваха. Лошото беше, че така изпитвах контракции 2 пъти по-често и имах по-малко време за почивка.

В 17:00 часа се потопих в това, което се счита (с право) за най-трудния етап от раждането – транзицията. Беше около половин час на интензивна болка, а аз след всяка контракция си повтарях, че краят е близо и до минути ще видя сина си.

Така и стана. В 17:30 двете акушерки дойдоха да ме проверят и, каква изненада, едната възкликна: „Божичко, ами тя е готова. Виждам главата на бебето – има си и коса!” След 5 минути бях в родилна зала, а след още 5 минути прегръщах сина си. Беше въпрос на 2 напъна! Нямаше епизиотомия, нямаше вакуум екстрактори, нямаше епидурална упойка, нямаше нищо. Просто майка, която дава живот – най-естественото нещо на този свят.

А сега? Сега всичко е различно. Сега на този свят го има моя син – Александър.

ПП Благодаря на Тони и Елица, както и на всички лектори, благодарение на които научих изключително полезни неща за бременността, раждането и първите стъпки в майчинството – неща, които нямаше откъде другаде да науча.

Мама Христина!

Коментарите са забранени.