Споделено от мама Мира и бебета Деян и Никола

Здравейте!
Кърменето, толкова любима, близка и лична тема! И като че ли уцелихте точния за мен момент. Винаги съм знаела, че бебчетата нямат нужда от златни кошари за сън или скъпоструващи колички. Безценното и това, което никога няма да се повтори в живота ни, е КЪРМЕНЕТО! Ще се опитам да бъда кратка (до колкото е възможно, защото чувствата напират ли напират….). Аз вече имам 2 дечица – Деян, роден на 29.06.2011г. (2.660кг., 47 см., наложи се спешно секцио) и Никола, роден на 25.09.2013г. (3.500кг, 49 см., също секцио, поради първото скорошно оперативно раждане и седалищното разположение на плода). Преди да стана майка бях виждала как се кърми детенце…дори и на живо….и ми се струваше невероятно мило, естествено и наистина….лесно….През 2011г, .след ужасно тежко и стресиращо раждане, най-после държах в ръцете си толкова чаканото ни детенце! Беше преживял асфикция. Пропуснах първите му мигове, не можах да го сложа на гърдите си веднага след раждането, поради оперативната намеса и пълната анестезия. След като се почувствах способна да се грижа за бебчето си, той остана при мен (на втория ден). Беше много изтощен, умърлушен, с абокат на главичката и постоянно спящ. Аз не знаех къде съм и защо съм в тази болница. Показаха ми как да сменям памперс (на теория, разбира се, знаех от курса, на практика е маалко по-различно, но все така вълнуващо). Стигнахме и до така важния въпрос с храненето. Бях много амбицирана, мотивирана, нахъсена и ”знаеща” на теория как се случват нещата -„слагаш бебето и то си яде”…. Може би в повечето случаи е така, но при мен не беше. Първо, детенцето беше наистина вяло и постоянно спеше. Аз докато бях в болницата (5 дни) и капка не капна от тези гърди, въпреки непрестанните ми опити да го слагам на гърда-не се получи! На другите родилки, още от втория ден нощниците им бяха мокри. Чувствах се много зле…негодна, повредена, неистинска майка. Казвах си: „Е, нали е секцио…малко ще изчакам”. Постоянно го държах на гърда, а той само спеше и нали все пак трябваше да яде нещо, а и беше твърде малък. Накрая се принуждавах да бутна т’ва шише (в което ми се виждаше, че има отрова…). Той, все така вяло и безжизнено се опитваше да яде, но почти всичко изтичаше извън устата. С доста зор и усилия последният пети ден задържал тегло и ни изписаха 2.490 кг. Щастливи, че се прибираме в къщи, с цялата еуфория и нерви покрай изписването, мина всичко и се озовахме сами в къщи с таткото. Ами сега…това бебе ще иска да яде! Какво да му давам? От гърдите ми все така не потичаше нищо, НО нали съм си инатче реших, че тази работа ще стане както искам и както природата е отредила, каквото и да ми коства. Хванах помпата – реших, че може би така ще изкарам нещо от тези безизразни гърди! И ето ти чудо – потече така жадуваното от мен мляко. Не мога да опиша какво почувствах! И от мен ще стане пълноценна майка! Ще имам близостта с детето си, която искам. Хванах бебчо и си казах: „Най-после ще ядем заедно”. Да, ама не. Поредната ми заблуда за кърменето – вярвах, че като го сложа, той ще си засуче и млякото ще си тече. Но неее…! Колкото и малко да хапваше в болницата, все пак беше свикнал с шишето. По никакъв начин не можех да го накарам да суче. Изцедих кърма и му дадох с шише. Беше по-жизнен, имаше апетит, а за мен беше голямо постижение, че той се храни с кърма, а не с АМ. Въпреки това, мотивацията продължаваше да ме човърка, че човечето трябва да суче, а не да се храни с шише. Юли месец на 2011г. беше ужасно горещ. Температурите постоянно гонеха 40 градуса, а аз трябваше ежеминутно да държа бебчето си залепено до мен, да правя постоянни опити то да засуче. Не се предадох – преминах и през разранените от помпата зърна, и през ежеминутните въпроси на близките ми „Какво стана, засука ли???”, и през разочарованието, че около 15-20 дни не засука! Но накрая успях….! През едно от нощните ни хранения то някак си се излъга. Следващите 2-3 хранения пак не искаше, после пак засука 2-3 хранения, докато накрая дойде моментът, в който подадях ли гърдата и зърното, то си знаеше. Господ, възнагради усилията ми. През цялото време имах и огромната подкрепа на съпругът ми. Заедно успяхме! Най-после усетих и разбрах, защо кърменето е по-лесно и удовлетворяващо. Вече не ми носеше напрежение, нерви и непрестанни въпроси „защо не се получава?!?” Беше ми лесно, приятно, уютно, топло. Бях истинска майка! Последваха 6 вълнуващи месеци, храненето ни се получаваше. От около втория месец бебчо спря да се буди за нощно хранене. През 6-я месец обаче беше наддал само 50-ина грама. Започнахме захранването – кърмата малко по малко намаляваше. Той се ядосваше, че няма достатъчно мляко, че не тече така както му се иска и беше свикнал, буташе ме, не искаше да суче. Отново голям зор, започнах да дохранвам с АМ и логично, около 9-я месец приключихме с това така приятно и за двама ни занимание. Без драми, без плач – естествено решение и на двама ни. Е, кривичко ми беше, бебчето ми вече беше пораснало, не беше онова отпуснато, беззащитно и вяло новородено, побиращо се в шепичката ми бебче. Беше позаякнал, ставаше си детенце, щъкащо навсякъде, определено ми лиспваше всичко „бебешко”, но няма как трябва да вървим напред. Напред, напред докато прекалено много ми залипсва това „бебешкото” и ето, че през 2013г. се появи Никола! Аз, вече „опитна” майка, даваща съвети на мамите в болницата имах голямо бебе – 3.500кг., което в сравнение с Деян беше гигант. Беше много жив, енергичен, силен. Засука си почти веднага като го сложих на гърда. Е, имахме моменти на опознаване, но в това се състои магията, това е съвършенството на природата. Кърмата ми дойде на 2-я ден и се опитвах да помагам на майките с каквото мога. Друга работа беше това второто издание! Но и с него докарах до към 9-и месец и то с доста зор и усилия. На 3 месеца батко му го разболя с вируси от яслата, изкарахме пневмония, след месец и нещо бронхит, повисяхме по болници. После бях сама в къщи с двамата и се опитвах да засиля кърмата с често и продължително поставяне на гърда, но при това положение с кажи-речи 2 бебета в къщи с различни режими и потребности ми беше ужасно трудно (разликата между двамата е 2 години и 3 месеца). От около 4-5 месец започнах да дохранвам с АМ, но по съвсем малко. Започна да наддава нормално, даже педиатърката ми се учуди, че само с 1 дохранване на ден с по около 60 мл., успяваме да качваме така добре. Захраних го на около 6 и половина месеца и така докарахме до около 9-я месец. Реших на 01.06.2014г. да е последното ни кърмене. От около 2-3 седмици имах по-скоро капки и при цялото напрежение в къщи с двете деца, справяща се сама вече просто нямах сили.
Та това е. Да, липсва ми, много ми липсва, особено сега като знам, че ми беше за последно често си мисля. Даже, когато се приспиваме, Никола все още има желание и навик да поцока малко. Толкова е мило…
Междувремено точно, когато разбрах за втората си бременност, сестра ми роди първото си детенце. Те живеят в София. Не знам какви са ги вършили в болницата, но тя роди нормално. Кърмата й слезе почти веднага, а дететето сучеше със силиконово зърно. Командировах се за 10-ина дни в София и успяхме! Тя кърми малко над година много успешно. В тяхната ситуация, вина за сученето от силиконовото зърно, има мъжът й…Нали мъжете са много по-слаби от нас в тези моменти! Те искат бебето да не плаче, да е тихо и спокойно…но, за да свикне със зърното на мама, а не да продължава със силиконовото, което предлагаме всеки път, трябва упоритост и търпение да послушаме малко как плаче това бебче! Та то е бебе в крайна сметка, а бебетата плачат!
Като обобщение (защото малко се поувлякох в разкази…), неправилни съвети към мен имаше, но тъй като бях много подготвена и от курса и от доста информационни материали, и от други успещно кърмещи мами, ги пренебрегвах. Още в болницата (първият път) ми казаха, че зърната ми били плоски, неизразени и затова бебчо не може да засуче. Услужливите детски сестри, които на 3 часа минаваха с шишетата с АМ, също пречат на естествените процеси. С второто ми детенце, когато започнаха сагите с болниците и пневмониите майка ми ми поднесе друга изненада. Смятах, че е твърдо ЗА кърменето. С първото ми детенце положи огромни, но безплодни усили да кърмя (само повтаряше, че детето трябва да засуче, нямаше конкретни съвети). Когато се видя, че Никола не наддава много добре, има нужда от малко повече храна и аз го слагах по-често и продължително да суче, тя започна да ме упреква, че „нищо нямам”, „какво мъча детето”, „само да се лигавим”, „щял да свикне само на гърдата ми”, „постоянно трябвало да сме като залепени”….! А той беше още само на 3-4 месеца. Моята амбиция беше да го кърмя поне толкова, колкото Деян. Е, успях…! С много воля и упоритост мечтите се постигат.

Поздрави, Мира!

Коментарите са забранени.